Лесно е мъжкото щастие -
чашка ракия и скут.
Лесно намират мъжете
в ласките мир и уют.
Лесно се влюбват мъжете
в нежни, красиви тела.
Бързо изстиват, обречени
пак да обичат жена.
Трудно е женското щастие -
все недоволни жени.
Цялото мъжко внимание
пак не достига, уви.
Женският свят е различен -
с хиляди скрити лица
В мантрата - Аз те обичам!
търсят щастлива мечта.
Тяхната страст титанична
лесно душата прегаря -
щастие най-безгранично
после намират - във рая...
Щастлив съм, че научих, че те има.
В безбрежното се криеш, в тишина.
Бъди щастлива, в себе си си скрила
най-женски, съкровени начала.
Измъчена по пътя се изгуби,
в отчаяния, безпризорен свят
на хиляди съмнения, заблуди,
разлистена в прииждащата страст.
Но ето те, поглеждаш зад дървото -
усмивката ти блесва след дъжда.
Не се предаваш, може би защото
си истинска, пулсираща жена.
Трептиш сияйна, като след присъда,
осъдена с любов на свобода
и оправдала в себе си недъга -
в живот да трансформираш любовта.
Въздишки и сълзи изпепелени
превърнала си в непринуден смях.
Щастлив съм, че събуждах се до тебе,
щастлив съм, че жената в теб познах.
До гроб ще си те спомням, болно моя
и в сън ще те намирам, и в мечта,
в разцъфнала любов и в цвят на роза,
в прегръдка уловила ме лоза.
Вървя по пътя, ти вървиш по своя.
Понякога се сливат във едно.
Тогава си помислям, че си моя,
за миг сме в ритъм, без въпрос защо.
Очаквания скрити, споделени,
кармично отразяват този път.
Но ти не си очакване за мене,
а аз не съм за тебе кръстопът.
Случайна среща пред самотно кино
и токчета забити във нощта -
отиват си в година след година,
оставили следа във вечността.
Мечтите ни се реят в хоризонта -
по пътя си вървим чрез любовта.
Дори да се разминем, ще те помня!
Прекрасно е, че имам те сега...
по пътя си вървим чрез любовта.
Дори да се разминем, ще те помня!
Прекрасно е, че имам те сега...
Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло - от огъня ли
или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял
побеля - от пътуване или от скръб - кой знае? Той гледаше балерината, а
тя - него; той чувствуваше, че се разтапя, но продължаваше да стои
храбро с пушка на рамо.
ще ме целунеш ли със сухите си устни ...
пресъхнали от страст... нима не знам...
ще ме спасиш ли от страха и мисли пусти....
обзета от съмнения и свян ...
ще ме докоснеш ли с треперещите пръсти -
желания обвити в порцелан...
ще ме жадуваш ли в безсънните си нощи...
войник оловен, но от марципан ...
ще ме прегърнеш ли, дори на две пречупен....
отчайващо тръпчив и нетърпим....
ще ме преглътнеш ли такъв - горчив и счупен...
останал без прическа и без грим...
ще се превърнеш ли за мен във балерина...
танцуваща на лунна светлина...
ще ме последваш ли в горящата камина ...
с любов, която не гори в смъртта ...
Когато на другия ден прислужницата изхвърляше пепелта, тя намери едно оловно сърчице. От танцьорката пък бе останала само брошката, изгоряла, черна като въглен.
ще ме целунеш ли със сухите си устни ...
пресъхнали от страст... нима не знам...
ще ме спасиш ли от страха и мисли пусти....
обзета от съмнения и свян ...
ще ме докоснеш ли с треперещите пръсти -
желания обвити в порцелан...
ще ме жадуваш ли в безсънните си нощи...
войник оловен, но от марципан ...
ще ме прегърнеш ли, дори на две пречупен....
отчайващо тръпчив и нетърпим....
ще ме преглътнеш ли такъв - горчив и счупен...
останал без прическа и без грим...
ще се превърнеш ли за мен във балерина...
танцуваща на лунна светлина...
ще ме последваш ли в горящата камина ...
с любов, която не гори в смъртта ...
Когато на другия ден прислужницата изхвърляше пепелта, тя намери едно оловно сърчице. От танцьорката пък бе останала само брошката, изгоряла, черна като въглен.
Обличам те във капчица печал
(Може би печална си красива?)
Очите ти кристали са от жал,
а аз съм крал, сгоден за самодива.
Обличам те с кора от портокал -
вкусът ти мармаладен ме пленява.
Немигащ съм, от обич полудял -
в устата ми се стича нежна лава.
Обличам те във нощна светлина
и мигом се превръщам в пеперуда.
към теб летя, към твойта красота -
смъртта е само форма на заблуда.
Облечена си в моя сън от мен.
Обличам те с дъга след дъжд изгряла.
И вая те, от страсти запленен -
бъди мечта в самотната ми стая.
Замръзнали летни недели
се пръсват като кристални топчета.
Отблясъците им от жегата
се топят на слепоочието.
Уморено е слънцето.
Пищят лъчите му
в окото ми.
Дали беснее,
че още е обичано?
Или разлюбено
размахва чувства?
Неделя е!
И си съчувствам ...
И ми е смахнато ....
Следобедът увяхва
пусто
в
замръзналите летни недели...
Скучно е.
Преравям мислите си.
Звучно.
Смея се - неделя е.
Поели сме в русла различни.
С усмивката си ти мълчиш,
а аз се рея в чужди мисли.
Любов голяма!
За беда,
горивото и е към края
и по инерция сега
прелитаме от ада в рая.
Какво се случи ли?
Не знам.
Във торсионните полета
объркахме се и оттам
в различни равнини поехме.
А може би се пристрастихме
и с недоволни сетива
прекрасни чувства изтощихме,
не съжалявай за това.
Светът е хубав. Обърни се.
В посоката си поеми.
Обичахме се, бяхме чисти.
И нека Господ ни прости!
и по инерция сега
прелитаме от ада в рая.
Какво се случи ли?
Не знам.
Във торсионните полета
объркахме се и оттам
в различни равнини поехме.
А може би се пристрастихме
и с недоволни сетива
прекрасни чувства изтощихме,
не съжалявай за това.
Светът е хубав. Обърни се.
В посоката си поеми.
Обичахме се, бяхме чисти.
И нека Господ ни прости!
Ще бъдем двама, както сме били
и ще танцуваме под лунна серенада.
Докосвайки се с лунните лъчи,
далеч от всичко, скрити във забрава.
Условности, събрани на вързоп,
ще ни очакват на самотна гара.
Но пука ни! Нали сме аз и ти,
танцуващи под лунна серенада.
Не се замисляй, просто пристъпи.
И ще си спомниш стъпките на танца.
Във него ще сме други, без лъжи -
танцуващи актьори от миманса.
И ще блестят в очите ти искри.
Усмивката ми ще струи във бавен ритъм.
Прегръщай ме и всичко забрави.
но винаги помни,
че те обичам.
И птиците летят до изнемога,
но кацат на дървото, за да спят.
И огънят, в пожарища от злоба,
затихва в уморена, потна плът.
И ураганът, сбиращ ветровете,
прелива в метрономен нощен дъжд.
И песента угасва сред полето,
в гърдите на безумно влюбен мъж.
И пак е нощ, сърцето бие лудо.
И пак звездите шепнат без слова.
Не се замисляш, станало е чудо -
Умората прелива в тишина.
И тази тишина е дар от БОГА -
движение застинало в покой,
зародиш във вселенската утроба -
притихнало развитие в застой.
Най-лесно се продава грях.
Тезгяхът е препълнен, моля!
Сред много жлъч, прозира смях.
Не ми е смешно, взимам ножа!
Май странен възел съм заплел,
а Гордий ще се радва много,
че зная как го е разплел -
не съм измислил нещо ново.
Ще чупя крак, ще режа възел.
Дали с това ще спра греха?
Или отново в нервен пъзел
с поклон на щраус ще се срамя?
Не ме е срам да съм греховен
напук на всяка суета.
Не се продава моят спомен -
във него крия любовта!
Горещо е!
Прималява ми от топлина.
Плътта ти като ада ме обгръща.
Топи се с всеки стон!
Невинен съм!
Прегръщам те.
Поглъщат ме очите ти.
От жажда онемели.
Влудено е сърцето ти.
Тупти тревожно-асинхронно
в трели.
Дъхът ми по потта ти тича.
Разхлажда те
и те обрича на
горещо,
знойно
вричане.
Гореща е красотата ти.
И се обичаме!
Тревясали пътища са очите ти -
джунгла оплетена с лиани.
Загубих се в тях, но те обичам.
Затова и безпътен ти вярвам.
Плътта ти - оркестър без име,
в ушите ми свири ритмично,
с уверена нежност дарява,
с усещане за симфоничност.
А аз, изследовател на красотата ти,
не спирам да ти се възхищавам.
Любовта ми към теб е пътуване,
за което не съжалявам.
Иска ми се да напиша глупост,
ей тъй, неволно да роди сърцето.
Римички, кръстосани в абсурдност
и стих заместващ захарта в петлето.
Ей тъй да дойде, просто - бля бля бля....
Да разпилея лунен прах с ръцете,
в очите ви да хвърля суета...
Но не, не мога! Моля ви, простете.
Понякога е бурен моят стих
и таралежно чувствата прегръща.
Такъв съм аз и рязък и горчив,
от блудкавост дори ми се повръща.
Не ме корете, няма чудеса!
Тартюф на рими бил е многословен -
във охлюв не превръща се лъва,
дори да избледнява в спомен.
Една Вселена рязко се събуди,
и почна да крещи - Лъжа, лъжа!
Прозряла, че светът ще се учуди,
надяна маската на честността.
Усмивката и бе лъжлива,
покри я с хиляди слънца.
Във звездопада криеше ревниво
лъжовните, пошли си начала.
Но във сърцата с бодри стъпки
пристъпваше разбунена и смела.
Рисуваше в небето цвят и пъпки,
но гнойна беше цялата система.
Развърза си езика, тъй, без думи.
Изскочиха нечувани лъжи.
Една вселена рязко се събуди,
излъга всички - по-добре да спи.
Не пия
и не карам пил
и не убивам,
никой не крада.
От глупостта се възмущавам,
страдам,
презирам я,
но я търпя.
Заседнал в мисли,
се стоварвам
връз себе си -
щастлив съм бил,
а после смачкан,
после горд,
палат строил,
в обор израснал,
със себе си сега
се боря,
вкиснат,
като църковно вино
почерняло.
"Наздраве"- казвам,
не е много,
поне компания
си направя.
Поглеждам от високо
мойта стая -
не липсва само самота.
Разхвърляни листа и чаши,
опозорена суета,
мухлясали мечти
и страсти,
чинии пълни с
празнота
изпълват битието жално.
А аз - Иисус от Коркавадо
прегръщам пламенно света.
Не съм щастлив ли?
Не е вярно,
но няма как да обясня,
че асансьорно безметежен,
между етажите летя -
с един бутон, от сутерена,
се качвам там,
при любовта.
и не убивам,
никой не крада.
От глупостта се възмущавам,
страдам,
презирам я,
но я търпя.
Заседнал в мисли,
се стоварвам
връз себе си -
щастлив съм бил,
а после смачкан,
после горд,
палат строил,
в обор израснал,
със себе си сега
се боря,
вкиснат,
като църковно вино
почерняло.
"Наздраве"- казвам,
не е много,
поне компания
си направя.
Поглеждам от високо
мойта стая -
не липсва само самота.
Разхвърляни листа и чаши,
опозорена суета,
мухлясали мечти
и страсти,
чинии пълни с
празнота
изпълват битието жално.
А аз - Иисус от Коркавадо
прегръщам пламенно света.
Не съм щастлив ли?
Не е вярно,
но няма как да обясня,
че асансьорно безметежен,
между етажите летя -
с един бутон, от сутерена,
се качвам там,
при любовта.
/По Любен Дашев/
Заразна е.
И се стича по вените.
Ревността.
И застива в безвремие
омърсената обич.
Разболява се.
Изсушава се.
и окапва
лист по лист.
Самота
е диагнозата,
когато любовта
е заразена
от туберкулозата
на Ревността.
Всеки оптимист
ще каже:
- Е, малко ревност не вреди!
Но реалистите,
ще свият устни
и скептично
ще отстраняват тумори
от заразената
любов.
Послеслов:
Министерството на любовта предупреждава
Ревността е опасна за вашето здраве!
Може да палувате, но без да се ревнувате!
Ревността не е форма на любов!
Тъга
се прокрадва,
докато гледам тялото ти
да се облича пред огледалото
и голотата ти да се превръща в красота,
пред която слънцето немее, а нощта поглъща,
докато звездите капят по ръцете ти, като капчици роса.
Отиваш си в утрото, подредена, но мирисът след теб опиянява.
Миришеш на нежност, на любов и споделената самота.
Оставам сам, но запечатал всеки миг и жест,
зад клепачите те крия в спомен ревниво,
като бутилката отлежало вино,
за да те пия и пия отново,
без да усещам
тъга.
Хладна нощ, в края на лятото.
Настръхнали са раменете ти.
Изпращам те до върбата.
И ми е някак есенно.
Лятото ме изсмука.
Измори ме със жегата си.
Но тази малка разходка,
като сламка в коктейла ми,
разбърква отлежалите спомени.
Тъмно е, някак, ново е.
По нов начин целувам те
в междубетонните сенки.
По нов начин бленувам те
в полунощни отсенки.
Оглеждам се в рамената ти
и се подхлъзвам с косата ти
в коктейл от любов и усмивка.
Всеки път си различна
и си оставаш същата.
Сезон след сезон отлитат си -
ти при мен се завръщаш
в една хладна нощ, в края на лятото
по и по- истинска.
Като кости на птица
се чупи любовта,
когато си отива.
Мълчаливо щракане
на кадифено ковчеже
е звукът на сърцето,
изтръпнало в самота.
Студена въздишка
остава в ръцете
на бездушните утрини,
като полъх на вятъра.
Настръхнали пясъци
разливат по кожата
тишина.
Мозъкът на костите
стене в отблясъци
на отлетели мечти.
Миризмата на близост
се разсейва
в миризмата на изгрев.
И боли
докато пръстите напипват
празнотата на
изгубената
страст.
на кадифено ковчеже
е звукът на сърцето,
изтръпнало в самота.
Студена въздишка
остава в ръцете
на бездушните утрини,
като полъх на вятъра.
Настръхнали пясъци
разливат по кожата
тишина.
Мозъкът на костите
стене в отблясъци
на отлетели мечти.
Миризмата на близост
се разсейва
в миризмата на изгрев.
И боли
докато пръстите напипват
празнотата на
изгубената
страст.
Не командвам сърцето си
и не меря с везни
любовта.
Не поглеждам осъждащо,
не командвам и чужди сърца.
Не разравям гробове
на отдавна простени мечти.
Не подхвърлям грошове
на изпаднали дребни души.
Не държа във
ръкава си скрити
еднопосочни билети
към рая.
А съвети пестя,
но ако някой поиска,
ще кажа
моята истина,
вяра, съдба -
камък не хвърлям,
не осъждам
на смърт
Любовта.
Хиляди секунди тишина
разкъсват целостта на тази нощ.
Минало дошло в реалността
драпериите реже, като нож.
Пулсират преродени грехове.
и в сблъсъчните мисли изнемогват.
Сълзите ти са капки от море,
удавени в отчаяна безпомощност.
Но спри за миг - светът е още цял.
Какво от туй, че счупи огледало.
Чрез утрото, след буря оцелял,
животът ще се върне в твойто тяло.
Обърканите мисли ронят дъжд
и капки от които се страхувам.
А тъкмо мислех, че съм станал мъж,
но виждам, че по детски се преструвам.
Намятам дъждобран, но тръгвам бос.
Прибирам бурята в кристалоцветна чаша.
От там ме гледа Мечо Пух с въпрос -
Безсилен ли си? Затова ли плачеш?
Не плача, Мечо. Просто дъжд вали.
Обърканите мисли се точкуват.
Една след друга падат във реки.
Опитват океани да преплуват.
Усукани, като конци във връв,
логично нередовните желания,
превръщат се в дъждовни локви кръв -
несбъднати, но искрени мечтания -
обърканите мисли ронят дъжд.
Изплаквам гордостта си, тайно.
Ставам Мъж.
В очите и вижда
разходка в гората.
В очите и вижда
на роза листата.
В очите и вижда
смеха, тишината.
В очите и вижда
мира, красотата
В очите и вижда
луната, звездите.
В очите и вижда
съня и мечтите.
В очите и вижда
безбрежна целувка.
В очите и вижда
най-нежна милувка.
В очите и вижда
искри звездопади.
В очите и вижда
вселени, плеади.
В очите и вижда
и страст и омая.
В очите и вижда
път към безкрая.
В очите и вижда ...
любов и притихва -
Тя го обича -
с очи се усмихва.
Ела в съня.
Ще те чакам там.
С разрошена коса, безгримно.
Подай ръка.
И ще спра страха,
ще бъдем аз и ти интимно.
Бъди жена.
Бъди мечтата
на пърхащата пеперуда.
Цветя в нощта
са очите ти.
и в тях се давя до полуда.
Обичаш ли?
Преди клепачът
да хлопне залезно врата
шмугни се ти.
Ела в съня ми
да литнем заедно в мечтата.
вместо отговор
Лицето ми е непрестъпна крепост,
опарено от самота и вричане.
С метални скоби вързал съм сърцето си,
предателите - оковал в отричане.
Троянските коне са чести гости
и не веднъж успели са да влязат,
но тази твърдина от кръв и кости
и богове е виждала да бягат.
Обсади дълги тя е преживяла.
Изнемощяла, гладна крепостта
превземана е, но отново цяла
възкръсва чрез духа на любовта.
О, знам! Сънуваш в цвят на вишни.
И с колонки цветни виеш ми венеца.
Не можеш ме склони със думи пищни
да ти предам секрета от двореца.
Безсилна да беснееш полза няма.
Войските ти не ще ме победят.
Във тази крепост влизай без измама
или със мир върви по своя път.
Целя се в слънцето, в хоризонта.
На мушка е залезът жален.
Вечността в тетивата разпъвам
като бърни на блеещо яре.
Изпръхнал бодил е стрелата ми
в гневно разцъфнала пяна.
Птицата в мен съм пленил -
и дресьор на соколи съм станал.
Лицето ми огнено жули
бръсначът на дивия вятър.
Под камъни скрити куршуми
от тежките думи отскачат.
Мирише на сяра във здрача.
Обримчвам във клуп тишината.
Последна молитва закачам
преди да изстрелям душата си,
тъдява, зад жалния залез,
към който се цели съдбата ми.
към който се цели съдбата ми.
Джим Морисън пее беззвучно
от чернобял телевизор.
Прозорецът гледа безвкусно
в празна бутилка от вино.
Облаци, с дъх осезаем,
сенки от спомени вият.
Книгите взети назаем
в собствена истина гният.
Пусти сърца преминават -
призраци в празнични дрехи,
надиплени дири оставят
в праха, посивял и безцветен.
А в дъното, в кривата улица,
моят дюкян се намира.
Скромен еснаф ме зовете -
пълня сърца срещу бира.
Не се превръщай в бледа непозната.
Познавам те от хиляди години.
Обичам те със обич осъзната
и влюбен съм отново в теб, прости ми.
Един живот не стига да обичаш.
Душите се прераждат не случайно.
Урокът се повтаря и на изпит
явяваме се аз и ти безкрайно.
Телата като дрипи сме сменили.
Душите ни претръпнали немеят.
Уроци от отминали години
не спират и до днес да ни разделят.
И пак на изпит - вече прошка няма!
Не е ли време кармата да сбъднем
и двамата, достигнали нирвана,
в изгряващото слънце да се върнем?
Не се превръщай в бледа непозната.
Отворил съм на слънцето вратата
и с цвят на лотос кича ти косата.
Защо си в главата ми?
Остани си там, в огледалото.
Не идвай в пожълтелите чаршафи.
Отблясъци от остроумия подлъгват,
но ти не поглеждай нататък.
Остани си там, в паралелното.
В света кристалноогледален.
На среща в неочаквана вселена
някой слънчев ден ще те поканя.
***
Разхождаш се в сърцето ми.
Необзаведено е.
Празни са стаите.
Къде ще поседнеш?
Може би в лявото перикардие?
Липсват мебели.
Никой не бива да е там,
в сърцето ми.
Пусто е.
А ти?
На разходка в моя храм.
Дори не знам как съм те пуснал.
Огледално ли е това чувство?
Време е да се обзаведа -
Обичаш лукса.
Отиваш си!
Тихо!
На пръсти!
Напускаш живота ми
с лекота.
Не, не сънувам.
Въпроси
задавам с мълчаща
уста.
Няма какво да говорим.
Говорим ли?
Всъщност мълчим.
Някак шума на тополите
превръща словата ни в грим.
Няма да моля.
Мълча си.
Сърцето ми свито кърви.
Сега те разбирам, не споря.
Но ти си отивай!
Върви!
Заринат във куп измишльотини,
стъпките чувам,
без звук.
Оглозгани чувства се носят
във въздуха.
Лъха на студ.
Нищо, че слънчева жега
камък навън разтопява.
Изпращам те с поглед,
тъй нежен -
май само
това ми остава.
това ми остава.
Абонамент за:
Публикации (Atom)